Елена — виното и казиното

Елена пие, за да притъпи болката. В казиното отива, за да усети, че още е жива. Тези две неща се преплитат в живота ѝ толкова дълго, че тя вече не помни кое е причината и кое — бягството. Мъжът ѝ, Красимир, я удря за първи път през втората година от брака им. После плаче. После носи цветя. После го прави отново, само след три месеца — и така се завърта един кръг, от който Елена дълго не вижда изход.

Двете бягства

Виното е лесното бягство — у дома, тихо, след като децата заспят. Казиното е по-скъпото, но има едно предимство: то е навън, далеч от стените на къщата. Там никой не я познава, никой не я наблюдава, никой не ѝ търси сметка. За тридесет минути пред машината Елена усеща нещо, което вкъщи отдавна е изгубила — че тя натиска бутоните, тя взема решенията. Не съпругът ѝ, не страхът, не децата, които я чакат.

Парите

Красимир държи всички пари под контрол. Елена получава триста лева джобни на месец и от тях трябва да открадне свободата си. Спестява от пазаруването, лъже за цените, вади по двадесет-петдесет лева от портфейла му, докато спи. Веднъж той забелязва, че парите не излизат, и реагира както винаги. Следващата седмица Елена го прави отново — защото зависимостта вече е по-силна от страха.

Децата виждат

Дъщеря ѝ Теодора, на четиринадесет, започва да забелязва. Вижда как майка ѝ се прибира някак странно, с нестабилна крачка. „Мамо, пила ли си?“ — „Само малко вино на обяд.“ — „А колко пъти седмично ходиш при тази твоя колежка?“ Елена няма какво да отговори. И мълчанието ѝ казва на дъщеря ѝ повече, отколкото би искала.

„Казиното ми даваше точно това, което бракът ми беше отнел — усещането, че аз решавам нещо за себе си. Дори когато губех, поне губех по мой избор. Това беше единственото, което още чувствах за свое.“

Елена напуска Красимир след осем години и след три счупени ребра, документирани в спешното отделение. Издейства заповед за защита. Хазартът обаче не изчезва веднага — той я държи още близо година, дори когато най-страшното вече е зад гърба ѝ. Но този път Елена не е сама: има социален работник, има група, има хора, които я слушат, без да искат нищо в замяна. Днес тя е трезва от деветнадесет месеца — и за първи път от години решенията в живота ѝ са наистина нейни.